Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.02.2011 01:01 - Добри Войников - Автобиография
Автор: kormoran Категория: Поезия   
Прочетен: 11288 Коментари: 5 Гласове:
17


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg




Добри Войников


image


Потекло и образование. - Излязъл не толкова от учебно-възпитателните нужди на българското училище, колкото от неговите обществени задачи като фактор за национално самоокопитване, Войников постепенно се добира до области, които изменят в значителна степен насоката на нашето културно развитие. Така неволно, а понякога и преднамерено, той се явява новатор в живота на своя народ, като го приобщава към нови средства и форми за лично и национално очовечване, някои от които неведнъж са се разбивали о враждебността на съвременниците му. И ако все пак е надделял, то това се дължи колкото на творческата, толкова и на волевата страна в неговата природа.
Добри Войников е роден на 10 ноември 1833 г. в гр. Шумен като трето дете, но първа мъжка рожба на своите родители. Той е потомък на стар войнигански род, загубил вече своите привилегии. Оттука произхожда и презимето му, което винаги е напомняло и нему, и на околните му за едно минало време на българския народ, в което животът се е редил не от повелите на една чужда, а на една своя, собствена власт, която неведнъж го е въздигала до степента на пръв между най-първите в света. Баща му, поп Васил, е бил свещеник в града и се е ползувал не само с името на примерен черковен служител, но и със славата на голям музикант, който майсторски умее да свири на чисто българския инструмент булгарина. Ала, за жалост, той не живял дълго: починал е, когато син му бил още дете. Грижата за Войников остава върху майка му, по-късно подпомагана от зетя си Андрей Стоянов, личен и заможен гражданин в онова време.
Когато стъпва в училищната си възраст Войников, дълги години известен с името Добри Попов, бива записан във взаимното училище при учителя-книжовник С. Изворски, което свършва с успех. От него преминава в класното училище на С. Филаретов, открито през 1846 г. По-късно това училище бива коренно преобразувано от Сава Доброплодни и наречено от него Преславско-Шуменска прогимназия

Учител в родния си град. - Войников, който учи френски език не само в училището, но и вън от него, бленува вече и за по-високо образование, както и за първенствуваща роля в живота. По пътя на тия блянове го подтиква и учителят му Сава Доброплодни, който настоява пред зетя му да го прати във френското училище на Бебек - Цариград. Ревностният учител не се отказва от тия си настоявания, и когато даровитият му ученик бива прибран на работа в една от магазиите на зетя си, дето престоява около година време. Най-сетне желанието и на учителя, и на ученика се изпълня: Андрей Стоянов поема издръжката на Войников и го праща в цариградския френски колеж през 1855 година. Но той скоро умира, за да поеме само половината от нея брат му Атанас Стоянов, а другата половина опрощава училището.
Поради тая причина Войников не свършва курса на своето учение, а прекарва само две години, все пак, време достатъчно да изучи основно френски език, да се запознае с френската класическа литература и да прояви себе си между своите разноплеменни съученици като добър музикант и основател на първия ученически оркестър в училището, който съпровожда театралните зрелища в него. След като по неволя бива принуден да признае образованието си за завършено, Добри Войников се завръща в родния си град, дето бива условен за учител през 1858 г. ведно с другаря си Симеон Янчев. На следната - 1859 г.- той вече поема директорството от учителя си Сава Доброплодни, който заминава за родния си град Сливен.
Първата работа на Войников, след като става директор, била да преименува училището от "Преславско-Шуменска прогимназия" на "Шуменско народно училище"; изменя и методата на обучение, като въвежда и нови предмети: българска история и словесност.
Освен като примерен във всяко отношение учител, Войников го знаят и като не по-малко примерен човек. Той дори, макар и да се е учил в католишки пансион, е "по-добър православен от святата си владика, който ся е учил богословие в православна семинария", и не е показал като него "някое безпътно поведеше". И за П. Р. Славейков Войников е "момък разумен, с тихи нрави, един от добрите наши учители и един от най-искрените доброжелатели на отечеството и на Императорското Правителство". Нищо чудно тогава в думите на в. "Право", който нарича времето на Доброплодни и на Войников златно време за шуменските училища.
В Браила. "Дунавска зора". - Но, все пак, Войников не е можал да се задържи дълго като учител в родния си град. Пръв се е обявил против него влиятелният чорбаджия х[аджи] Симеонко, човек "с йеничерска глава и таен гонител на Българското просвещение", ако и сам да е бил българин. Той е вярвал дълбоко, че от българи не могат да излизат учени хора, затова и винаги предпочитал чужденци за учители.
Причините на тази враждебност срещу Войников се дирят обикновено в основания от него оркестър. Защото, според тогавашните понятия, "Цигулар къща не храни", а тъкмо на такъв непроизводителен занаят се е заловил да учи той децата на еснафите, вече доста закрепнали материално през време на Кримската война (1853-1856), която направи от Шумен военна база на всички съюзени с Турция западни държави. Но това допущане не само не може да се приеме безрезервно, но трябва и да се отхвърли.
При тия причини трябва да добавим и борбата на Войников, предприета срещу суеверното невежество на неговите съграждани, намерило своята проява в отношенията му към един лъжесветец, който с дух свети е лекувал болни и недъгави.
Уволнението на Войников през март 1864 г. предизвиква шумния протест на учениците, особено на тия от последния четвърти клас, който бива закрит. И училището, след един бляскав живот от няколко години, почва да запада, а неговият главен стълб се вижда принуден да напусне не само родния си град, но и своята родина. Може би виновник за последното е и Д. В. Манчов, който предлага на Войников учителско място в Болград. Ала вместо там Войников става учител и се заседява в Браила. И тука Войников продължава да върви неотклонно по своя начертан още в Шумен път . На обучението дава чисто национален характер, като чрез децата се стреми да събуди и да възпламени българските чувства у родителите им, голяма част от които са почнали да губят съзнание за своята народност, макар българската колония да е била твърде многобройна в Браила - състояла се от около 1000 семейства, а давала само 80 ученици. Също така устройва особени тържества и публични годишни изпити. Още на първия изпит в края на учебната 1864-1865 г. той излиза с един разговор между шест души ученици, в който се изтъква ползата от новото учение, като се бичува заблудата на едновремешните учители. Започва през 1867 г. и своя вестник "Дунавска зора", който редактира до 1870 г.

В частния си живот, обаче, си остава все така "смирен, разумен, искрен, трудолюбив и ревностен момък". Той никак не е изменил добрите си качества и никакво "чуздо влияние не е побъркало на доброто му поведение.
Драматически представления: успех и слава. - Но грижата за театъра, в голямото значение на който все повече и повече захваща да се убеждава, взема връх над училищните му интереси и той се отдава напълно на него, щастлив, че е открил ново мощно оръдие за развитие и напредък на изостаналите назад негови сънародници. Дваж по-щастлив, че на театъра като школа за малки и големи, особено за последните, още не е обърнато потребното внимание нито в Турция, нито в Румъния, нито в която и да било друга балканска държава. А в Западна Европа той отдавна си е извоювал мястото на важен и предопределящ фактор, което му е позволило да се издигне до една недосегаема височина, отдето намира върховен израз на доброто и хубавото в живота. Наистина, театърът на българите дори не ще доближи европейския театър, защото му липсват и условия, и сили за изграждане, но това още нищо не значи. Стига той да бъде възприет от сънародниците му поне като една образователна необходимост - останалото само по себе си ще дойде с течение на времето. Проникнат от това съзнание, той, след като си подготвя почвата чрез ред сказки на научни и патриотични теми, посрещнати твърде съчувствено и от местното българско население, и от тогавашния периодичен печат, дава първото си представление на 29 януари 1866 г. Играе със своя, подготвена от местни сили, трупа драмата "Стоян Воевода" в полза на браилското българско училище. Успехът бил неочаквано голям. И този успех, именно, го заставя да представи на 10 април драмата си "Райна Княгиня", сега в полза на гладуващите в Молдова.
Оттук насетне представленията, в антрактите на които се свирят музикални късове от български мотиви, композиции на чешкия проф. Петрак, се редят едно след друго, давани почти винаги с една и съща благотворителна цел - да се помогне на училища, на бедни граждани или пък да се прати подкрепа на пострадали от бедствия сънародници.
Най-големи успехи, обаче, е пожънал Войников в Галац, дето е бил посрещнат с необикновени почести. На представлението, дадено на 3 май, са присъствували и англичани. Играна била "Велисава". Възторгът бил всеобщ. На сцената били хвърляни букети, някои от които стрували до един наполеон. Сам авторът, режисьор и актьор, е бил изваден на сцената. Особено силно впечатление направили актрисите, българки от Браила, една от които, г-жа Аника Х. Костович, била взета за прочутата румънска актриса мадам Фани - толкова бляскава била нейната игра.

Разбира се, че тези успехи на Войников му навличат и много неприятели, някои от които искат да припишат заслугите му на неговите актьори, та става нужда последните да се отказват публично от тях в полза на своя организатор и ръководител. Между тия пък, които отричат литературните достойнства на Войниковите драми, се врежда, както е известно, и съгражданинът му Васил Друмев, тогава редактор на "Периодическо списание". Мнозинството от българите, обаче, па и от инородците около тях, гледат на Войников като на една изключителна личност. Нему се отправят от много места покани да ги посети, било сам, било с импровизираната си трупа, в която известно време участвува и Хр. Ботев.

Особено високо ценят Войников браилските българи. Те са във възторг от него и твърде много му са благодарни, задето чрез училището, чрез народната българска музика и чрез театъра е направил "не малка чест на българското име пред инородните ни съжители". Но най-горе се поставя театралната му трупа, представленията на която са "послужили в три отношения": "едно да ся подкрепи тукашното българско училище, друго да ся поразбуди народното чувство на тукашните ни съотечественници, и трето да ся представи пред еднородците способността на българските младежи, които далеч от да засрамят народното си имя" са привлекли "техните похвали и ръкоплескания".
Докога е прекарал Войников в Браила и кои са били причините да напусне тоя град, в който изгради своята слава като драматург и театрал, мъчно може да се каже с положителност - липсват каквито и да било достоверни данни. Трябва да се предполага, че една от причините ще е нещастният му брак, сключен през 1870 г., когато е бил достигнал върха на своята слава. Разочарован от своята избраница, която обичал извънредно много, той загубва всякаква воля за работа. Положително се знае само, че през 1873 г. Войников се уславя за учител в Гюргево, настоятелно канен от тамошните българи, дето прекарва до 1875 г. Тука той основава черковен хор, който е бил първият в цяла Румъния: преди него е нямало черковни хорове в нито една румънска черква.
Жизнен край. - На следната 1875 година виждаме Войников в пределите на турската империя, но вече не като турски, а като руски поданик, обаче не само поставен под наблюдението на турската полиция, но и преследван от нея. Поне това значи следното съобщение на в. "Источно време", г. ІІ, бр. 27 от 16 август 1875 година. "Гони са още и един руски поданик на име Войников, като подозрителен". Тъй или инак, през същата година той се озовава в родния си град Шумен, дето прави постъпки за учителско място. Гражданите го посрещат тържествено и всички се радват, че го виждат пак в своята среда. Но училищният съвет, председателствуван от Варненско-Преславския митрополит Симеон, не го назначава по предписание на русенския валия. Тогава еснафите дават второ заявление до екзарха в Цариград. И това заявление остава без последствие. Най-сетне желанието им бива удовлетворено по настояването на Димчо Чорбаджи пред руския консул в Русе. С намесата на последния Войников бива назначен за учител, но на девиците.
От живота му през време на Руско-турската война се знае, че ведно с Ал. Людсканов придружил генерал Столетов в обиколката му из България. После бива назначен управител на сиропиталището, открито от Славянския благотворителен комитет в Петропавловския манастир до Търново за сираци и вдовици, избягали от турския нож на опустошена Тракия. Но вечният спътник на войната - тифът - напада това заведение на човещина, поваля много от приютените в него и ведно с тях - техния управител, който напуща тоя свят на 27 март 1878 г. с неосъществения блян да види свободен родния си град, дето да прекара остатъка от живота си. Както се знае, Шумен с крепостта си беше предаден с формален договор на руските окупационни власти едва на 6 юни, след като на Берлинския конгрес България биде подхвърлена на безмилостно разпокъсване. Погребан е бил Войников на следния ден с речи от енорийския свещеник Димитър и от г-жа Евгения Кисимова .


Така завършва живота си един от големите български будители, който, както ни свидетелствува Илия Блъсков, не е видял ни един бял ден през цялото си земно съществувание. Човекът, чиито дни са били "пълни със страдания, пълни с горести и скърби, с много усилия". Злата орис го е придружавала неотстъпно навсякъде. Ала тя не го напуща и след смъртта му: - никой не си спомня вече за него, освен младежите от родния му град, които започват да събират средства, за да пренесат костите му от Търново и да му въздигнат паметник.

Общ характер на дейността му. - Ценен от широките народни маси, дори надценяван от тях като учител, журналист, писател и театрал, Войников се движи непрекъснато между една атмосфера от враждебност и отрицание, систематически създавана му от неговите събратя по перо. Няма почти нито една негова книга, която да е посрещната колко-годе снизходително от тях. Те за всяка ще намерят да кажат нещо лошо, нещо неодобрително, дори по-лошо и по-неодобрително, отколкото би могло да се допусне. И участта на първата и на последната от тях е една и съща - подценяване и хула.
Наистина, всичко писано от Войников, сравнено с днешното състояние на нашата литература и наука, няма голяма художествена и научна стойност, но такава нямат и произведенията на другите му съвременници, имената и делата на които стократно повече се тачат днес от името и делата на Войников. Войников мерим с принципите на естетизма, а за множеството от съвременниците му дирим културно-историческото място в процеса на нашето духовно развитие. Освен това, дидактизмът, основната черта на неговата природа, и неговият културен, а не политически патриотизъм, не са му позволявали отклонения от задачите, които са го ръководили през целия му живот. А те са били: максимум просвета чрез всички възможни средства и чрез едновременно въздействие над училището и над обществото. Ето защо той работи без прекъсване и в школската ограда, и вън от нея, обърнал питомците си в малко общество, а обществото в свои възрастни питомци, слял и обобщил техните културно-образователни потреби.

За него той основава най-напред в българските земи оркестър, станал отпосле обществено достояние, за него пише и издава своя "Сборник от разни съчинения, исчерпены из Французка-та литература" и пр., посрещнат отрицателно от "Цариградски вестник", само защото в него не били поместени образци из наши писатели от епохата на първото и второто българско царство, които тогава бяха познати само на малък брой от нашата интелигенция; за него е писано, но с оглед да излезе вън от неговите стени, и "Ръководство по словесност" с примери от разни поетически видове, някои от които се въвеждат за пръв път у нас, като: еклоги, триолети, кантати, романси и др.
Дидактически тенденции на Войниковите драми. Войниковите драми, преди всичко, не преследват художествени цели. Той ги е писал не за да приобщи българина към висшите прояви на духа, не и да направи от него поклонник на естетически хубавото и психично вглъбеното преживяване, а да събуди у него елементарното нравствено чувство за собствено човешко и национално достойнство. И той сам неведнъж изповядва това си разбиране, което неотстъпно му е служило за ръководно начало в цялата му книжовна дейност.
Подчертава го и в обявата си за драмите: "Георги Тертер" и "Криворазбраната цивилизация", дето косвено ни обяснява и защо от драматическите видове е предпочел историческата драма и характеристичната комедия.
"Историческата драма - като има за предмет да изложи на сцена героически, благодетелни и народополезни дела на някои исторически личности, а най-паче от народната история, освен що запознава зрителите или читателите с тия доблестни личности, а служи още да вдъхнува благородни усещания, добродетелни мисли, човеколюбиви стремления и да покаже още някои слабости или заблуждения, като: несъгласие, раздори, интриги, какви пагубни сетнини произвеждат във вреда на общото добро. А характеристичната комедия като представи на живо образи от слаби и смешни характери, като: глупешки постъпки, несумесани наемания, съзети умове с хвърчащи идеи, фанатически предсъдъци и пр. има за морална цел да поправи грешките, вмъкнати в общежитието на общо или на частно, като под един весел и смешен начин остави да говори само поучението (моралът), което, под образа на смеха, остава най-добри впечатления." Моралната цел на "Криворазбраната цивилизация" е "да предпази младото ни поколение от разврата, който се вмъква несъзнателно в нежните му духове, при въвежданието модите, алафрангата, или въобще вънкашната култура на тъй наречената европейска цивилизация". В "Георги Тертер пък, "историческа позорищна игра в 5 действия", "се представят гибелни следствия от интриги и раздори, които са кипели по времето на този цар в Търново и които са достигнали испосле да бъдат причина за пропаданието Българското царство."
Трудности за създаване на българска драма. - Подобно отрицателно отношение към театъра, подържано тъкмо от най-видните представители на българската интелигенция, не би могло дори да допусне мисълта за създаване на драма. И не Войников, но и който и да било друг на негово място, щедро надарен с таланта на драматичен писател, не би могъл да ни даде повече от туй, което е създал той. Най-добро подчертаване на това ни твърдение се намира в преводните драми, изнасяни на българска сцена, първо място между които заема "Многострадална Геновева".
При едно вече развито драматическо изкуство в Западна Европа, при един богат репертоар от драми, излезли из перото на талантливи и гениални автори, изборът пада именно на бездарни творения, които често пъти нямат нищо общо с чистото художество.
И Войников, бленуващ да закрепи своето дело - театъра - на което е посветил целия си живот, не е могъл да не се съобразява с тия вкусове. Иначе, поставен пред алтернативата - за или против театъра, той трябваше или да се присъедини към противниците си, или, пренебрегнал вкусовете на публиката, чрез която би победил, да се види сам победен от нея. Така от театъра се ражда драмата, а от актьора - драматическият писател, който пише, не за да създаде едно художествено произведение, а за да изнесе една пиеса на сцената. И често прави това по външни подбуди, на каквито се дължи, напр., драмата "Райна Княгиня".



Преценка на Войниковото дело. - Щом погледнем тъй на Войниковото драматическо творчество, ще трябва да му дадем и много по-друга преценка от тая, която му се е давала досега. Още повече, като не се изпуща из предвид, че той сам съзнава причините, които го карат да отстъпи от чистото художество: те се крият в "състоянието на книжевната ни заспалост", при която "ни един талантлив литератор, ни един даровит поет, ни един гений не може да се развие, защото у нас, българите, няма още онова насърчение, което е така необходимо за гениалния талант, както е необходима храната за човекът". При тогавашната заспалост на "умствените ни сили", при тогавашната "мъртвина на литературният вкус, у нас един Шилер, един Шекспир, един Байрон не би са родил, без да са убие духът му от общата неуценителност. Той би умрял от липса на изисканото насърчение." Ето защо, на Войников не оставаше нищо друго, освен да тръгне по пътя, който ще разгони тая заспалост с всички ония средства, които времето правеше възможни. А те, при "научните" исторически изследвания на Раковски, сочеха към историческите мотиви на лириката. Погледнато така, ние би трябвало да поставим Войниковото значение, като будител, а не като революционер, наравно с Раковски. И както Раковски взимаме за родоначалник на нашето историческо знание, което при него покълва в романтичните увлечения от преславното минало на българския народ, така и на Войников трябва да дадем същото място в областта на драмата. Историческата или житейската правда, която предопределя художествената стойност на всяко литературно произведение, така чувствително нарушена, по-скоро, пренебрегната от Войников, не трябва да отклонява нашата преценка в отрицателна насока.
Впрочем, не са били по-развити вкусовете към хубавото, към изящното и у съседните ни, щом като Войниковите драми се превеждат на гръцки и румънски, щом те се играят от техни трупи пред една инородна публика, която ги харесва, а пък "Райна Княгиня" дори бива изнесена в чешки превод на пражка сцена.

Ако сега се опитаме да определим новото, което Войников внася в склада на нашата книжнина и на нашия културен живот, ще трябва да признаем, че той е първият основател на оркестър и на хор, първият основател и ръководител на драматическа трупа, един от първите родоначалници на съвременната ни измерена реч и, ако не първият, то истинският и от никого неоспорван основател на българската драма, която преди него почти че няма сериозни предтечи. Това му качество признава и сам П. Р. Славейков, който го нарича неин "по право основател". Вярно е, че това, което е написал Войников, ще си остане завинаги без популярност: то няма да се чете от широките маси, няма да се посяга към него за художествена наслада, никой няма да се униса от въплътените в произведенията му образи, нито ще се възпламенява от идеите и концепциите на техния създател, ала също тъй е вярно и противното: Войниковото дело се изучава и ще се изучава толкова по-грижливо, колкото повече стане господствуващо схващането, че в известни степени на културното развитие починът на едно дело налага по-големи творчески напрежения, отколкото неговото усъвършенствуване в други.


Тагове:   добри,   войников,


Гласувай:
17
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kormoran
Категория: Поезия
Прочетен: 109907
Постинги: 13
Коментари: 71
Гласове: 816
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031