Васил Иванов Кунчев – Левски
Роден на 18 юли 1837 година в Карлово
Умира на 18 февруари 1873 край София
Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски и Апостола на свободата, е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален герой. Левски е един от ония политически мъже, който още приживе с целостта на личността и идеите си, с единството на думите и делата си печели признание, а след героичната си гибел става знаме на всичко чисто, демократично и напредничаво в българското историческо развитие.
Вътрешната революционна организация, създадена и ръководена от Васил Левски, не само бележи връх в дълголетното освободително дело, но и стои в основата на следващото развитие на българската национална революция – на Априлското въстание и освобождението на България от османско владичество. Наред с националните си измерения Вътрешната революционна организация е постижение и за европейското национално-революционно и демократическо движение през ХІХ век.
Васил Левски е последователен революционер – демократ и борец за “свята и чиста република” и преди всичко за свобода – лична, национална, общочовешка. Той е борец за равноправието между народите, за политически и граждански права на етносите и малцинствата, за демократично устройство на обществото – българското, балканското, общочовешкото.
Наред с историческите си заслуги, Левски е неизменен “Апостол на българската свобода” и синоним на политическия и нравствен идеал на българина.
Ранни години
Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка. Учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира от мозъчен кръвоизлив и тримата братя остават да се грижат за семейството.
От 1855 г. е послушник при вуйчо си хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон.
По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.
Революционна дейност
През 1862 г.заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България.
През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си.
През 1864–1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание.
През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски.
През 1867 г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867–1868). След разтурянето ѝ прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния.
Революционни комитети и тяхното организиране
Какво представляват революционните комитети?
България е била разделена на окръзи от действащите революционери. Революционните комитети са представлявали събрание на революционерите от даден окръг. На тези събрания са обсъждали идеи за въстания и освобождение. Левски е бил човекът, който е основател на тези мероприятия и който е обикалял из територията на цяла (тогава все още поробена) България.
Организиране на революционни комитети
След неуспеха на четническата тактика Левски стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. През март и април 1869 г. е в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Убеждава за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа.
В края на 1869 г. Левски участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“. На 7 януари (стар стил, Ивановден) 1872 г. основава в Троянския манастир първия монашески революционен комитет, чийто председател става йеромонах Макарий (от 1876 до 1897 г. игумен на манастира).
През 1871 г. за помощници на Левски са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.
Залавяне
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го гълта, за да го скрие от турците.
Спори се за името на предателя — поп Кръстю Никифоров (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин поп Луканов (председателя на комитета). През 1925 г. историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски. Съществуват и мнения, че предател не е имало.
Съдът осъжда Левски на смърт чрез обесване. На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
През 1956 г. при археологически разкопки в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София е разкрито погребение, около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.
Прякори
Левски е най-малко известен с истинското си име (Васил Кунчев) и с духовното си име (дякон Игнатий). Самият той се подписва в протоколите Дякон Левский („Левски“ идва от „лъв“), а съратниците му го наричат Васил Дякона или само Дякона. Други прозвища са Главния книжар, Тропчо, Драгойчо или арменското Ованес. Има и няколко турски псевдонима, като Аслан Дервишоолу Кърджалъ (документ на БРЦК — Букурещ, 16 юни 1872 г.; „аслан“ значи „лъв“) или ефенди Аслан Дервишоолу.
След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19 век, в широка употреба влиза Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов.
Извадки от личното тефтерче на Дякона
- Аз съм посветил себе си на отечеството си: да му служа до смърт и да работя по народната воля
- Чисто народният човек се бори, докато може... Ако не сполучи... трябва да умре в народната си работа
- Братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност
- Заклевам се пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си
- Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си
- Дела трябват, а не думи
Има още една мисъл на Левски, която обичам
Няма малки и големи народи.
Поздрав
Валя
Има още една мисъл на Левски, която обичам
Няма малки и големи народи.
Поздрав
Валя
Велик човек, без съмнение.
Добре е да се чувстваме като част от хората на Васил Левски.
